Танци за предпазване от злото с “Кукери”

Късометражният документален филм на Килиан Ласаблиер показва как един сезонен ритуал е оцелял през вековете – и какво означава той за тези, които го практикуват.

Обичаят Кукери е от векове, толкова далеч в миналото, че произходът му е неясен.

Началните кадри на “Кукери” са колкото спиращи дъха, толкова и странни. В едно офис пространство грамадни фигури с високи цилиндрични глави стоят неподвижно, почти долепени до тавана. Те са покрити с козина, която изглежда твърде дълга, за да се нарече козина, и изглеждат така, сякаш чакат – какво, не сме сигурни. В следващите кадри виждаме повече от тези същества: събрани в структура, която прилича на космически кораб от камък; застанали в снега и гледащи назад към нас. Партитурата, съставена от надигащи се, припокриващи се гласове, придава атмосфера на духовност. На екрана текстът ни информира, че “кукерите са вековна българска традиция, която има за цел да прогони злите духове”

Режисьорът на филма Килиан Ласаблиер е искал да пресъздаде “онова загадъчно и неземно усещане, което изпитах, когато за първи път открих традицията”. Един ден се натъква на нея, докато разглежда серия, озаглавена “Wilder Mann” на френския фотограф Шарл Фреже. Проектът включва впечатляващи изображения на маскарадни ритуали в цяла Европа, много от които имат предхристиянски корени; традицията на кукерите, с техните внушителни костюми, особено привлича вниманието на Ласаблиер. Всяка година, когато зимата отстъпва място на пролетта, мъжете в българските села обличат огромни костюми и танцуват заедно, въртейки се и звънейки със звънци, за да прогонят неприятелските духове и да посрещнат плодородна година. На една от снимките на Фрегер козината от облеклото на танцьорката – често от козя или овча кожа – е уловена по средата на движението, докато кукерите се въртят и мятат в танц. В други случаи назъбени маски, осеяни с рога, скриват лицата им и се виждат тежките звънци, които те окачват около кръста си. Ласаблиер прекарва месеци в планиране, посещава села в България, проучва, провежда интервюта. За разлика от това, снимките са в рамките на пет дни в края на февруари и началото на март 2022 г., през които режисьорът и екипът му обикалят седем различни села и се срещат с повече от четиридесет кукери. “Накъдето и да се обърнеш, камерата ти сякаш има какво да разкаже”, пише режисьорът за преживяването. Изоставени паметници от съветската епоха прекъсват пейзажа, както и “селски къщи, изпълнени с живот и текстура” За интервютата много кукери канят Ласаблиер и екипа му в домовете си, където по стените висят маски и звънци, а на масата “винаги има бутилка домашна ракия” – плодова ракия.

Във филма се обръща специално внимание на концепцията за наследството. “Ако не вярваш в нещо,” казва един от интервюираните, “то не може да съществува.” Традициите се запазват, като се предават от поколение на поколение, подобно на гените. В тази идея за предаване на нещата се съдържа идеята, че човек може да надживее себе си – животът не е краен, а е част от един непрекъснат процес. И в това има известна доза истина; обичаят Кукери се е запазил от векове назад, толкова далеч в миналото, че произходът му е неясен. Ласаблиер казва, че е искал да отрази това в аудиото на филма. Саундтракът е вдъхновен от албума “Мистерията на българските гласове”, в който са записани български народни песни. “Има нещо вътрешно в него”, пише той за традиционния стил на пеене. “Чувства се свещено.” Наред с важността на наследството е и важността на сплотеността – в един от разделите на документалния филм виждаме как стари и млади кукери, момичета и момчета, стоят или танцуват на екрана заедно, облечени в своите кожени дрехи – “кожи”, както са наречени във филма. Една жена описва какво точно се опитват да изплашат кукерите с танците си: “Злото е бедност”, казва тя. “Няма пшеница, царевица, картофи за ядене.” Тя казва още: “Злото е, когато не искаме да сме заедно.”

В някои отношения изглежда чудо, че обичаят е оцелял толкова дълго – през османската окупация на България, а по-късно и през лагерите за принудителен труд по време на комунистическото управление. “Много нови режими се опитаха да изкоренят тази практика”, се казва в текста на екрана в края на филма. Може би затова толкова голям акцент в документалния филм е оцеляването, не само на отделните хора, но и на поколенията – въпросът колко дълго една група хора може да запази това, което ги прави тях самите. Въпреки силите, които са се опитвали да я прекратят, тази конкретна традиция е успяла да се запази през цялата история и не показва признаци, че скоро ще изчезне. Броят на кукерите на ежегодния фестивал “Сурва“, на който те танцуват, се е увеличил от началото на фестивала през 1966 г. В писмото си до мен Ласаблиер се пита дали трудностите в миналото не са послужили само за укрепване на връзката между кукерите. “Колкото повече са предизвикателствата, с които се сблъсквате, толкова по-силна е нуждата от общност”, смята той. “Тя е проста и универсална.”

Източник: The New Yorker

Снимка: Pixabay